Nepal... тринадесета - последна

28-29.10

Летището… господи, това място доста време ще го проклинам. Оставиха ни отвън, защото в терминала се влиза само с билет. Още на входа беше първата проверка на багажа – прибраха ми отново запалката. Вени се възмущаваше, а аз спокойно твърдях “ама какво толкова, една проверка”… десет минути по-късно бях по-ядосана от нея. На чек-ин гишето някакъв отегчен типаж намята сакове и куфари един върху друг да ги тегли и трябваше да го моля да ни раздаде бордните карти по отделно, докато още по-отегчено ги разделяше, някой ми набута паспортите в ръцете и аз тотално изпуснах нишката. Не е като да имаше опашка и да бързаше, просто човекът го мързеше да гледа. А на мен ми се спеше брутално и имах хрема…

От там тръгнахме направо към паспортната проверка, без да потърся обменно бюро, имах около 3000 рупии ($30), които вече можех да обменя само на летището. Обаче след паспортната обменно бюро нямаше, а на мен ми се налагаше да изхарча 3000 рупии… две безалкохолни, едно кафе и две книги (Left for Dead на Бек Уедърс, който е чел “В разредения въздух” ще се сети за него, който не е – да я прочита веднага и “High Crimes” на Майкъл Кодас, препоръчвам я също). Не намерих нищо по-смислено за купуване там.

Повисяхме, минахме поредната проверка на ръчния багаж (тая идваше трета или четвърта поред) и се занесохме към гейта. Всъщност не знаехме кой ни е изхода, нито пък някой наоколо имаше представа, чучнахме се на някакви седалки, а аз както си му е реда се въртях като пумпал из коридорите да търся информация. Намираха се 2-3 телевизора по стените, на които нямаше никакво смислено инфо. По едно време видяхме хора с “катарски” билети да се редят на опашка, послушно се вмъкнахме и ние. Наистина беше за нашия полет, но времето за бординг отдавна течеше, а ние тепърва се блъскахме на изхода. Последва още един час подскачане на място пред вратите на гейта, затворени всичките 200-300 души в тясно помещение без никакъв въздух. Самолетът стоеше точно пред нас и виждахме как тепърва го товарят. След много пот и сополи ни пуснаха да се качим. Исках само да се тръшна в седалката, да се наям и да заспя!

качваме се!

Нещата обаче не протекоха толкова гладко – яденето добре, но спането не ми се получи, от двете газирани безалкохолни на летището объркания ми стомах пак се повреди и прекарах 2/3 от полета сгърчена с болки, а другата 1/3 се мъчех да спя с Doors за приспиване. В Доха бях тотално аут, а тепърва трябваше да минем известна бюрократщина и да стигнем до хотела. Това отне още около два часа, в хотела цъфнахме към 2ч, а трябваше да станем в 5, че да се върнем на летището за полета в 7 и нещо. Или нещо от сорта… при всяко положение имахме не повече от 3 часа на разположение. Ефка отиде да спи, Вени и Поля на разходка из Доха, а аз първо се загубих – толкова бях заспала, че не бях видяла нито надписа “Партер”, нито “Ресторант” по бутоните в асансьора, направих едно кръгче в лепкавата жега около хотела и се прибрах в стаята. Най-бързия душ в историята и най-бързото спане.

хотелът в Доха

Към 5,30 не бях по-свежа, но да речем че бях спала малко. Сега обаче не открих ресторанта… който е бил на третия етаж, където попаднах през нощта, търсейки партера. Когато се докопах до него девойките вече приключваха закуската, а аз усещах как пред мен най-накрая има бяло сирене, от което няма да мога да се възползвам. Чак сега успях да се ядосам, спеше ми се, никой не ми беше казал къде е ресторанта и исках кафе и сирене! Десет минути по-късно бях с пълна салфетка сирена и кроасани в бусчето за летището и доволно дъвчех. Кафето го оставих за по-късно.

тук трябваше да има палми на фона на изгрева, но бях заета да дъвча и ги изпуснах

На летището нямаше нищо интересно, освен прозрението, че всичките емнайсе проверки в Катманду, тук се свеждат до една-единствена. Даже не вадиш електрониките от ръчния багаж – мяташ на лентата, даваш паспорт, снимат ти физиономията, един тип с чаршаф ти се усмихва, връща ти паспорта и по живо, по здраво.

Сдобих се с кафе и зачакахме да излетим към София. Тоя път без закъснения се качихме на самолета и полетяхме към вкъщи. Чак не ми се вярваше че се прибирам!