26-28.10
Оставаха ни цели почти пълни три дни в Катманду. Чудехме се как ще ги изкараме, а те в крайна сметка литнаха неусетно. Починахме набързо в хотела, изкъпахме се доколкото можахме с почти студената вода и се отдадохме на дълги скитни из Тамел. Всеки ден по няколко пъти пресичахме на едно и също кръстовище, регулировчиците и момчетата от близкия патрулен пост накрая вече ни поздравяваха.
Първата ми работа беше да намеря “proper food” – с други думи нещо съдържащо свеж зеленчук и/или месо. По възможност и сирене, сънувах го пустото му бяло сирене, гърла прегризвах за една гигантска шопска салата… Това второто е пилешко – някакво извращение, наречено chicken bunjee. Не беше лошо, а и предвид колко бях изпосталяла – добре дойдоха малко протеини. Първото обаче претендираше да е гръцка салата с козе сирене и дзадзики. Начи – сиренето беше някаква блудкава топена гняс, а wanna-be снежанката всъщност беше сладка. Но сиренето, сиренето ме подлъга.
Освен по заведенията, започнах да налазвам без много да го мисля и местния вариант на баничарниците – не мога да устоя на тестените закуски и това си е. С пиле, със зеленчуци, със спанак, с къри, без къри… всеки път се прибирах с торбичка пълна с буци тесто (купувах за мен, за Ефка, която лежеше настинала в хотела и още малко за мен – за по-късно). Не пробирах и заведенията – ядях и от по-лъскавите пекарни, и от най-мизерните будки. Въобще настъпи голямото ядене на народите.
А Тамел – Тамел е разкошен. Сутрин е почти пуст, магазините тепърва отварят а над улицата се носи плътен слой пушек от ароматизирани клечи – с отварянето на дюкяна всеки продавач старателно окажда търговската площ с цял сноп такива. От музикалните магазини кънти “Om mani padme hum” и почти никой не се опитва да те сгази. Идилията се нарушава само от някое по-нагло наводнение. Опатках сума ти пари за подаръци и сувенири, а рядко си позволявам да се отдам на пазаруване.
Привечер в Тамел е невероятна лудница – коли, клаксони и хиляди хора, врящ котел от туристи, алпинисти, трекери, водачи, носачи и всякакви предприемачи. Нещо не ни достигна мерак да се впуснем и в нощния живот на туристическия квартал. Следващия път. Имам много клипчета от Тамел, някой път ще седна да ги направя гледаеми 🙂
С Вени и благодарение на Санджийб (пътеводната ни светлина из улиците на Катманду) успяхме да видим за кратко и още нещо – светът извън Тамел. Помолихме да ни заведе някъде, откъдето може да си купим местни сладкиши. Местните сладкиши се оказаха някаква лепкава смес, правена на място, поръсена с кедрови ядки и с вкус на бонбони лакта (месец ми отне да се сетя на какво ми приличаше!) и едни кафеникави бонбони за смучене, които още седят в офиса и никой не иска да ги изяде. Освен това аз се сдобих с няколко пакета сушени плодове. Препоръчвам Lapsi – това беше невероятно вкусно. Друг пакет, Amala Hing, се оказа едновременно люто, горчиво, сладко и солено… това Цецо го изяде на Ехо, услади му се. Имам и още едно неотворено пакетче, наречено Candy. Освен това не устоях на изкушението и купих пакет “Hard Dried Yak Cheese” – това дори не го опитах, по-смелите казаха, че било отвратително. В момента се намира изоставен в една пристройка на една наша хижа. Който го намери – да си го яде!
 |
| пазаруваме сладкишите |
 |
| Рани Покхари |
Последната ни вечер в Катманду беше запазена за вечеря в традиционен ресторант с фолклорна програма. Тъй като това вече ми се е случвало на родна почва – да водим чужбински гости на такова мероприятие, очаквах че и там ще е почти същото. Слава богу, не беше! И определено беше интересно – за мен Непал беше планината и порядките там, Тамел и тяхното усещане за запада. А Непал е нещо много повече от това – песните и танците в ресторанта може и да не бяха най-величествените на света, но загатнаха за една друга страна от богатите традиции на Непал. Колкото и да им е богато танцовото изкуство обаче, откъм храна си остават гола вода – единственото национално ядене си е Дал Бат, като тоя път имахме късмета да върви с глиганско. Ходи обяснявай на непалците защо се хилим като кофи и подвикваме “Гошкоооооо”. Как да им обясниш, че всяко трето прасе в републиката се казва Гошо.
 |
| Дал Бат с глиган |
Прибрахме се посред нощ, разбирай към 9-10ч, трябваше да се спи много бързо – към 4 сутринта щяха да ни вземат с бус и да ни возят за изгрев и закуска до Нагаркот – хълм (така де – хълм, към 2000м) край столицата. Тук ударихме джакпота по глупост, понеже всичките ни дрехи смърдяха на умрели катерици, тръгнахме по блузки и ризки. Е, студено беше докато чакахме Райчо да изгрее… аз вече настивах и изгревът от Нагаркот беше последната капка, преди носът ми да почне да прелива.
 |
| със Санджийб. Оказа се, че говори малко руски… много му се радвах и му плещех на счупен руски. Санджийб, прийди сюда! И нашичкият идваше 🙂 |
 |
| с Рам и Сикхар от агенцията |
На терасата с нас имаше разни японци, които се оказаха познати на Рам. По някаква причина изпаднаха във възторг от призивите ни Райко да се покаже и до последно повтаряха “Райко, Райко”. Единият от тях беше много комуникативен и постоянно ни обясняваше нещо на японски, при това изглеждаше убеден, че го разбираме. На тръгване пък ни нападна костюмиран тип от Бангладеш, който си умираше да се снима с нас.
След закуска се върнахме в хотела. Спеше ми се ужасно много, но не ми беше писано – там ме чакаше Вальо от Магеланци. Пихме кафе и направихме едно бързо кръгче в околията, дадох му малко ненужен акъл за положението към EBC и се върнах да си оправям багажа. Докато го оправя стана 15ч и с Поля отидохме до офиса на Рам. От там директно се изстреляхме към летището.