30.04.1981 – Христо Проданов изкачва вр. Лхотце 8545м


Лхотце е първият осемхилядник, изкачен от българин. Христо Проданов достига Лхотце на 30.04.1981г сам и без кислород. Спътниците му Методи Савов и Огнян Балджийски достигат до около 8200м. В състава на националната експедиция Лхотце 1981 са:

Христо Проданов (ръководител), Кънчо Долапчиев (зам.-ръководител), Димитър Бърдарев (зам.-ръководител), Методи Савов, Огнян Балджийски, Евгени Христов, Емануил Деянов, Красимир Тасев, Дойчин Василев, Слави Дерменджиев, Наско Ламбов, Кънчо Матеев, Тошко Лазаров, Руси Дженев, Запрян Хорозов, Людмил Янков, д-р Стайко Кулаксъзов (лекар), Стефан Калоянов (преводач и специалист по радиовръзките), Иван Панайотов и Александър Пеев (киноекип на Българската национална телевизия), Иван Костов (пълномощник на ЦС на БТС).

Ако плановете на Боян Петров за изкачване на Еверест, Шишапангма и Чо Ою през 2018 се увенчаят с успех, той ще атакува Лхотце през 2019. Така първият български осемхилядник ще бъде завършекът на неговата Хималайска корона.

Българското знаме на Лхотце, 1981г

Поместваме кратък откъс от книгата на Христо Проданов “Лхотце – 8501 м”, 1982 г.

“На предвърховия гребен вятърът започна да фучи покрай мен. Спрях се на няколко метра под гребена и се замислих за пътя, който ми оставаше. Над мен вляво се извисяваше 50-метровата ледена пирамида на върха, до която трябваше да се изкатеря по самия гребен, нагънат като хармоника и с огромни ледени козирки, висящи над 3000-метровата южна стена. Трябваше да реша какво да предприема. Ако продължех по гребена, рискувах да се подложа на напора на пронизващия вятър, който в някои моменти би могъл да ме помете надолу, или някоя козирка така хубаво да изтрещи заедно с мен, че… Реших да опитам по стената право нагоре, което бе по-трудно, но сравнително по-безопасно. Успях да намеря логично начало през няколко скални тераски, които обиколих. Съвсем неочаквано се озовах на левия, Китайски гребен на върха. Под мен зееше огромна бездна, а аз самият бях кацнал на върха на една козирка, сливаща се с белотата на околната гъста мъгла. Вятърът бе неудържим. Успях да забележа, че върхът бе вдясно, на десетина метра над мен. Спуснах се малко и траверсирайки, се прехвърлих надясно по последната скална тераска. Оттук тръгнах право нагоре.     След няколко минути се озовах на върха. Лхотце! Часът бе 13:55. Сам на този остър като бургия връх! Не можех да повярвам на очите си, че нагоре няма повече… Бях се проснал отгоре му, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите. Вълнуващ миг, който трая не повече от 20-30 секунди. Миг, който щях да помня цял живот!     В същото време бях разтърсен от ударите на силна електромагнитна буря, за което бе способствал и металният самар върху гърба ми. Спуснах се 3-4 метра по-ниско по гребена до последната скална тераска, където с огромни усилия успях да застопоря и закрепя единия ледокоп, а другия превързах за самара. След миг включих радиостанцията, но – отново същият дефект. И все пак отдолу ме чуваха. Няколко пъти повторих: „АЗ СЪМ НА ВЪРХА!, а останалите двама все още ги няма”, след което изключих станцията, която вече не бе необходима. Вятърът вилнееше със страшна сила. Независимо, че бях с двоен шлем брадата, мустаците, очилата – всичко се бе превърнало в голяма ледена буца с един отвор, през който дишах. На големия ледокоп закачих българското и непалското знаме и с двата фотоапарата направих 5-6 кадъра. Протегнах дясната си ръка и насочих обектива към себе си. След това направих по два кадъра на снимките на моето семейство, които преди това бях фиксирал на тънички въженца вляво от двата флага.     На самия връх не открих никакви следи от предишните изкачвания, но тук, на гребена, видях да стърчи част от кислородна бутилка. Издърпах я внимателно и установих, че това е пълен комплект с кислородна маска. Дръпнах маската, която се откъсна от полуизгнилия маркуч и я прибрах в самара. До апарата открих дълъг леден клин, на който надянах нашето знаме и го забих в склона. На същия клин закрепих и едната метална капсула от кремиковска стомана. Непалското знаме закрепих на кислородната бутилка, която отново поставих на старото и място на гребена. След това заснех кислородния апарат. Това беше последният ми кадър, тъй като и двата апарата блокираха от студа. Реших да оставя по-малкия ледокоп на върха, като към него превързах и клина със знамето. Ясно съзнавах, че оставайки с един ледокоп, намалявам с 50 процента своята сигурност, и то при това опасно спускане, което ми предстоеше. Но в този момент бях решил да постъпя така. Най-после можех да отдъхна и да се отдам на потока от чувства. А мислех за толкова много и мили неща!     Наоколо всичко тънеше в облаци и мъгла. Неволно погледът ми се отправи надолу към улея ( кулоарът на Райс ), по който ми предстоеше да слизам. Там някъде в момента се намираха Огнян и Методи, които вървяха нагоре или ме изчакваха на някое по-прикрито място. Но дали бе така? Едва ли при този студ и вятър биха могли да ме чакат. Във всеки случай обаче бях уверен, че днес те нямаше да могат да бъдат на върха. Неизвестността за моите другари ме угнетяваше и не ми даваше възможност да изпитам напълно радостта от победата.”

източник: https://www.facebook.com/groups/ludmil.yankov/


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *