Първото изкачване на Еверест – 29.05.1953г


По днешните стандарти, Британската експедиция от 1953г, водена от Сър Джон Хънт е била мащабна в екстремни размери: 350 портъра, 20 шерпи и тонове екипировка и продоволствия. Всичко това в подкрепа на едва десет алпиниста. Всеки един от тях е бил специално подбран, с потенциал да изкачи върха. Планът е бил за две атаки на върха, по двойки, и с резервен план за трета атака. Вълнението кой ще бъде избран за експедициите към Покрива на света ще бъде актуално и през следващите десетилетия, но никога повече залогът няма да е толкова голям.

През пролетта на 1953г достигането на най-високата точка на планетата започва да изглежда постижимо. Първият опит е британски, през 1921г, след това са организирани поне десет мащабни експедиции, плюс два откачени солови опита. Всичките неуспешни. През 1950г става възможен достъпа от юг, през Непал и през следващата година е първото изкачване по зловещия ледопад Кхумбу. Открит е маршрута, който после ще стане познат като „жълтите павета“ до Еверест.

Първоначално изглежда, че швейцарците ще грабнат приза. През 1952г силен швейцарски отбор, включващ легендарния алпинист Раймонд Ламберт прокарва маршрута по стръмната стена на Лхотце и достига Южното седло. От това високо, просторно седло, Ламберт и шерпът Тензинг Норгай продължават до около 8560м по Югоизточния ръб преди да се върнат. Вероятно това е най-високата точка, достигана от човек до онзи момент. Британците са били решени да се възползват от всеки възможен ресурс при пролетната си експедиция от 1953г. Включително наемането на 38 годишния Тензинг Норгай за главен шерпа водач (сердар).

От самото начало 33 годишния пчелар Едмънд Хилъри е бил един от главните претенденти за място в атаката. Това е била четвъртъта му хималайска експедиция за малко над две години и е бил в страхотна форма. Имал е възможността да се готви за терена в Хималаите по ледниците в родната си Нова Зеландия. По време на експедицията е спечелил уважението на съекипниците си при прокарването на маршрута през ледопада Кхумбу.
И все пак не всичко е вървяло гладко – логистични и аклиматизационни проблеми, неприятности с експерименталните кислородни бутилки дават лош старт на експедицията. Отнело им е 12 дни за да прокарат отново швейцарския маршрут по стената на Лхотце (частично защото британците не са имали техния опит по труден лед). Отчаян, Хънт се е чудел дали въобще ще достигнат Южното седло. Успяват да го достигнат на 21 май. Достатъчно късно, че да се притеснят от мусона, който вече наближавал.
Планът предвижда Том Бурдилиън и Чарлс Евънс да поемат първата атака. Въпреки че тръгват късно и имат проблем с кислорода, те достигат Южния връх – 8748 метра около обяд на 28 май. Евънс обаче е изтощен и пред перспективата да останат без кислород, те се връщат. Решение, за което Том съжалява години наред.
Три дни по-късно Хилъри и Тензинг поемат към върха. Това че са в една свързка не е случайно, Хънт от самото начало възнамерява да включи шерпа в една от свързките, за да уважи усилията и помощта, които получава от местните жители. Тензинг вече е доказал силата си и потенциала предишната година с Ламберт.  В действителност Тензинг по онова време е човекът с най-много опит, тъй като вече е участвал в шест предишни опита за изкачване на Еверест и е бил най-високо от всички участници през 1953г. Години по-късно известният водач Ръсел Брайс  ще се пошегува „Знаете ли кой е първият клиент с водач на Еверест? Едмънд Хилъри.“
Но Хилъри също доказва уменията си, ставайки все по-силен и уверен в хода на експедицията. Той също е осъзнавал колко добър екип са двамата с Тензинг. От последния лагер те тръгват по-рано, отколкото Бордилиън и Евънс. Към 9 сутринта са на Южния връх, но трудностите предстоят. След него хребета леко се спуска, преди да се изкачи рязко с 12 метра, точно преди върха. Хилъри успява да проеодолее препятствието като се изкатерва между скалите и ледена колона в съседство, по-късно мясотото получава неговото име – Стъпалото на Хилъри. Двойката достига върха в 11:30 на 29 май.
Двамата си стиснали ръцете, „по добра англо-саксонска традиция“, както казва Хилъри, но веднага след това Тензинг го сграбчил в прегръдка и го потупал по гърба. Прекарват на върха едва 15 минути. Славата им започва да расте мигновено. Когато стигат Катманду, срещат силен политически натиск от Непал и Индия, които търсят признание, че Тензинг е бил първи на върха. Тензинг и Хилъри обаче решават да не коментират това и да не споделят кой е бил първи. Всъщност първи е бил Хилъри, но това става ясно години по-късно в автобиографията на шерпа.
Нито един от двамата не е предполагал какво ще се случи с Еверест впоследствие. Искрено са смятали, че след като върха е изкачен, едва ли някой ще направи втори опит. „Нямаше как да сбъркаме повече“, казва Хилъри.

източници: National Geographic, Wikipedia


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *