Бранислав Бранков – живее и диша, благодарение на Планината и небето. Той е планински водач и скайдайвинг инструктор, а понякога и ски учител, алпинист, както и бивш състезател по ориентиране. От десет години е отдаден на усъвършенстването на уменията, свързани с прекараването на все повече време в планината, във всякакви условия. Обича да е горе, когато е по-празно от тълпи и когато може да остане насаме в своя си храм сред висините. Неговите пътувания са характерни най-вече с отдалеченост, трудност и със студ. През последните 2 години е фокусиран изцяло върху мечтите си за експедиции сред най-големите, технични и трудни ледени полета на планетата.
Последната му голяма експедиция беше двупосочно прекосяване на леденото поле Langjokull в Исландия и то в най-тежкия откъм условия месец.
Миналата година бяхте в Патагония, разкажи с две думи
Харесахме си патагонската ледена шапка за преминаване по цялата дължина защото е едно от малкото ледени полета, които имат сумарно две или три пълни пресичания до момента. Решихме да идем на проучване като минем общо над 200 км по леда до разлома Райхерт, да го разгледаме и да се евакуираме от там обратно в цивилизацията. В крайна сметка влезнахме само 40 километра навътре заради лошите условия. Бяхме подбрали сезон, който е крайно неподходящ за ледници, но така научихме много ценни уроци какво се случва на леденото поле, когато е в най-лошия си вид.
Филмът ни за това начинание спечели награда за най-добър български филм на Банско филм фест, събрахме и малко средства, които дарихме на инициативата “Към Върха”. Те работят с деца с двигателни проблеми.
А Исландия как се роди?
Идеята беше да се тренира за пълното преминаване през Патагония. Да пробваме как е в по-арктически условия и да експериментираме с различни схеми за движение. Заедно с Кирил Трифонов и Ива Русева решихме да пресечем автономно второто по големина ледено поле в Исландия – Langjokull – в двете посоки, което са общо към 100км лед. Успяхме да намерим и спонсор в лицето на Главболгарстрой. Преди заминаването се свързахме с един исландец – бивш спасител там с над 30г стаж – от когото разбрахме, че януари е възможно най-неподходящия месец за подобни начинания. Човекът каза “Елате месец по-късно, сега времето е отвратително – crazy, crazy weather.”
Има ли и други в това crazy weather?
Когато ние отивахме, нямаше други експедиции по леда. Предишната година обаче, 9 от 10 зимни чуждестранни експедиции са спасявани по някаква причина. В Исландия има много добре изградена система – Safe Тravel IS и ICESAR. Хората ти дават всичката необходима информация, запознават те с рисковете, но ти казват “ние не сме контролна служба, не можем да те спрем. Но и не те познаваме за да можем да ти кажем повече от това. Ние не бихме го предприели”. Бяха доста настоятелни в предупрежденията си и решихме да похарчим още 380лв за да се сдобием с PLB – personal location beacon. С комуникацията нямахме проблем, на ледника имаше пълно покритие и дори 3G…
Какви са основните рискове там?
Времето. Просто няма къде да се скриеш – широко е, равно и открито. Ако не се окопаеш добре и вятъра се вдигне над 180км/ч палатката няма да остане здрава. Обаче извадихме късмет със снежните условия – по данни на метео службите имаше вече 10 метра сняг върху леда, който беше добре покрил цепнатините. За тях пък има издадени спътникови карти, според които планирахме маршрута. Информационното ни осигуряване, благодарение на исландския ни приятел, беше отлично.
Как стана така, че тръгна сам по леда?
Още преди да заминем Кирил отпадна от екипа. Вече на терен, нещата потръгнаха добре – през първия ден изминахме цели 20км, макар че Ива не беше ходила със ски до този момент. Страхотно постижение. На следващия обаче времето се развали и решихме да се подслоним в хижа Сваларики, която е на 17км от челото на ледника. Малко преди да стигнем хижата силен порив повали Ива и тя усука коляно и контузи кръста си. Не успя да се възстанови бързо и решихме, че ще опитам сам, за да не пропуснем единствения възможен метео прозорец.
Колко време ти отне да завършиш планираното прекосяване и обратния път?
Отне ми точно планираните 6 дни. Преминаването беше изключително абстрактно преживяване – през повечето време бях в гъст облак и с никаква видимост. Не виждах дори хоризонта – през по-голямата част от деня все едно бял лист са ти залепили на лицето и даже детайла е по-малко.
От време на време – малко като пробие слънцето – светът се оцветяваше целия в златно. Чувстваш се като в пустиня – може и да движиш по сняг, но изглежда като пясък. Почти нищо не се вижда, но има много зрелищна красота в такива моменти.
А как се ориентираш при никаква видимост?
Най-вече по азимут. Ходя, гледам компаса, на всеки 20 двойни крачки спирам, гледам следата назад дали се е изкривила, докъдето я виждам и коригирам. После повтарям…и така цял ден. В един момент обаче гледам в компаса, ходя напред, проверявам пак, проверявам gps-a, движа се в правилната посока…но в главата си имам усещането, че се въртя в кръг. Трябваше да ходя все едно срещу всичките си инстинкти за оцеляване.
Чувал съм да казват за слепците, че като не могат да виждат им се изострят другите сетива. Интересно обаче, че погледа като е лишен от далечни неща за които да се закачи, започва да търси детайлите. За първи път като навигационен способ започнах да гледам ъгъла под който вятъра навява снежинките спрямо ските. Можех да пускам по 200 до 500 двойни крачки без да правя отклонения от азимута, което си е към 700 метра ходене без спиране . Когато нямаше вятър, се ориентирах и по ъгъла на навяванията на снега.
Един ден се случи азимута на движение да съвпадне точно с посоката към слънцето. Аз си ходя към слънцето и един сняг пада пред него, почти като на забавен каданс. Беше като някаква брутална медитация – влизаш си в една зона, където сам не знаеш какво си мислиш. Изплуват всякакви спомени и мисли в съзнанието – и нещата, които ти харесват в теб, и тези които не ти харесват, и тези, заради които се мразиш. На моменти е голяма борба да продължиш да напред. Oбаче пустинята от сняг и злато наоколо е много красива. Аз точно върху това се съсредоточавах и понякога спирах, за да снимам. Много дзен преживяване беше.
Как разбра че си преминал ледника?
Стигнах координатите, които определяха края на леденото поле и подминах още 300-400 метра, за да съм сигурен. За всеки случай започнах да копая. След като ударих на камъни си казах “тук е!”. Нямаше да допусна да се изложа като кифладжия за някакви си метри.
Копаенето ми беше често упражнение. Всеки ден трябваше да стигна до поне наполовина фирнован сняг, че да мога да закрепя стабилно палатката в случай на силен вятър. Понеже през деня по навик си броя крачките, по навик си броях и лопатите. За цялата палатка да изкопая достатъчна платформа навътре в снега, да я разпъна, да я окопая – 638 лопати и два часа в бурята!
Как мина връщането?
На връщане ме хвана една буря с лапавица – температурата беше -17, на мен ми мръзнеха ръцете, а в същото време по дрехите ми полепваше мокър сняг. Задната и дясната част на дрехите ми беше цялата в лед. Падаше като люспи на влечуго. Ръката седи на 90 градуса горе-долу в щеката и по някое време удряш по якето с другата ръка, за да можеш да счупиш леда и да се движиш нормално. По краката беше по-интересно, щото се разчупват разни плочки и можеш да си откъртиш нещо по-голямо и интересно, и да си разгледаш.
Вече до толкова се бях вглъбил в движението през това безгранично бяло пространство, че по едно време започнах да усещам когато нещо не е наред по това, че вятъра шумолеше различно в дрехите. На такива детайли започваш да обръщаш внимание.
На другата сутрин прогнозата се беше променила с един ден по-ранно влизане на лошото време. Погледнах сондажите за вятъра във височина как са. Горе на леденото плато щеше да е 170-190км/ч, а в ниското около 90/100.
Започнах да се подготвям да тръгна по-рано и тогава се случи нещо което въобще не очаквах. През палатката започна да прониква червена светлина и аз си казах “да бе! това тук не се случва! Как така?” Отворих ципа на палатката, а навън се развиваше брутален изгрев. Дори само за този момент си заслужаваше!
Няма ли живот по този ледник?
Горе на ледника нищо не живее. Абсолютна пустош е. Предпоследния ден, движейки вече по тъмно в низината, всичко утихна и внезапно чух пърхане на крила. Не бях виждал и чувал нищо живо откакто тръгнах от хижата и изведнъж тези крила! Обърнах се рязко и осветих с челника бяла птица, която излетя сред снежинките някъде в тъмнината.
Не съм религиозен човек, но в такива моменти сякаш спираш да си атеист и си напомняш, че си в близост до местните божества. Приех това събитие за знак и увеличих вниманието си. По едно време се усетих, че всъщност координатите които съм записал за хижата, където чакаше Ива, са грешни. Тогава не успях да извадя верните. Опитах да навигирам назад по трака да ги търся, но не се получаваше и реших да не рискувам. Изкопах 638 лопати и си опънах палатката.
На следващия ден приключих успешно експедицията при Ива в хижа Сваларики. Изненадах се, колко много хижи има около тоя ледник – навсякъде са! Имах координатите на поне пет във всяка посока от леда. Изкарахме още два дена в хижата, да възстановя и да изчакаме една силна буря да премине. След това се преместихме на 10км на юг в друга хижа, която не работеше, а впоследсвтие се прибрахме и до Рейкявик. В ретроспекция установихме, че Сваларики е единствената отворена хижа в района.
Какво следва?
Голямата цел си остава Патагония един ден. Засега обаче ще наблегнем на движението по ледников терен – в Кавказ и в Алпите например. Идеите са много и постоянно планираме и работим по няколко бъдещи експедиции едновременно.
Снимки: Бранислав Бранков, Ива Русева
Повече за Бранислав и неговите ледени приключения може да научите тук: Big Ice Expeditions