Разказът на Александър Гуков за събитията на Латок I


Руският сайт mountain.ru публикува пълния разказ на Александър Гуков относно фаталните събития на Латок 1, които доведоха до смъртта на партньора му Сергей Глазунов и предизвикаха драматична спасителна акция. С позволение на Mouintain.ru публикуваме превод на разказа. Снимките са дело на Гуков и Глазунов, ако не е посочено друго. 

Александър Гуков. Латок I Невъзможното не е вечно

През зимата една от приятелките ми коментира под фейсбук пост на Анна Пиунова относно спасяването на Елизабет Револ:
“Защо катерят в двойка? Ако имаше трети човек в екипа, тогава щеше да има поне по-голям шанс да свалят Томек? Как може една жена да се справи с това? Или броят участници няма значение? Това ли е алпинизмът на 21 век?”

Отговорих така:
“Марина, тази история е класически пример защо НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА да се изкачват такива планини по двойки.
Или соло, или трима. Но ако тръгнете двама, трябва да си готов за подобна ситуация, където се изправяш пред ИЗБОР: оставяш партньора и тръгваш, или се бориш до края, неговия или и на двама ви.
Забележи, че сред тези, които публично оценяват дали тя е постъпила правилно или не, почти няма хора които реално да се сблъскват с това.
Знаеш ли защо? Защото утре може да се изправим пред същия избор. И дори да направиш всичко по силите си, само ти самият ще си свидетел.”

Искам накратко да разкажа какво се случи.

Трябваше да сме трима – аз и братята Глазунови. Никога не се бяхме катерили заедно, но се познавахме Гуков и Глазунови. Мислех че ще се получи страхотен екип за такава планина. Въпреки, че съм стар, сравнено с тях, вярвах че с тяхната скорост и моите опит и познания за маршрута, ще успеем бързо да стигнем до върха.

Обаче тогава нещо се обърка и в последния момент Евгени не успя да дойде. Всичко беше готово, но бяхме само двама.
Сергей беше в борбено настроение. Не съм суеверен, но усетих нещо дълбоко нередно в сърцето си. Не е добра идея да се ходи по двама на такъв маршрут.
Ами ако грешах? Ако нещата не бяха чак толкова лоши, ако Сергей беше готов, ако се сработехме добре? Кой би могъл да отговори на тези въпроси предварително?

В крайна сметка решихме да тръгнем само двамата. Приятелите ни пристигнаха в Базов Лагер седмица преди нас. Обаче те планираха да качат върха по друг маршрут.

Пакистан е мястото за първи изкачвания, но и доста скъпо. Да отидеш и да повториш чужд маршрут просто не си струва.
Но ние всъщност имахме намерение да сме по различни маршрути, така че можехме спокойно да комбинираме усилията си. Решихме да уговорим това в БЛ.

30 юни. Пристигнахме в Пакистан и веднага отлетяхме за Скарду.

05 юли. Стигнахме БЛ, срещнахме приятелите си, научихме какви са техните планове.
Те решиха да тръгнат директно по средата на северната стена.
Щеше да е чудесна линия, ако успеят.

 

07 юли. Тръгнахме за аклиматизация заедно. Имаше не особено трудно снежно ребро на 5875м. Прекарахме нощта на 5200 и две нощи на реброто. Осъзнавахме че това не е достатъчно, но и не знаехме да има нещо друго толкова лесно по-високо в района.

Първо смятахме да тръгнем на 12 юли заедно с момчетата от втората група, но след като се събрахме сутринта осъзнахме че сме твърде тежки и трябва да разтоварим раниците или никога няма да стигнем до върха.

10 юли. Обратно в БЛ. Времето беше перфектно, но в същото време твърде слънчево и топло, планината се събуждаше все повече и повече. Трябваше задължително да тръгнем.

Катеренето в двойка не е като в тройка: почти същата екипировка, но човек по-малко. 

Минахме през всичко: оставихме третото сечиво, няколко примки, два френда, един леден клин и лента, не взехме резервни дрехи, освен лапи. Разрязах си широката постелка Therm-a-rest, махнах пластините против сняг на котките, смалихме дръжките на четките за зъби, разкарах допълнителния полиетилен от лиофилизираната храна, направихме дупки с игла в нея, за да не се раздуе от височината, оставихме T-Block-а, както и част от дръжката на лопатата. Разделихме се и с единствената снежна котва, една газова бутилка, сушените плодове и ядките. Това ни спести шест килограма.

В крайна сметка, всяка раница тежеше по 20кг, с всичката екипировка, храна за 10 дни, пет газови бутилки по 240гр и горните дрехи.

Междувременно гледахме през биноклите цял ден групата, която вече достигна стената, скри се в бергшрунда и повече не ги видяхме.
Беше вечерта, точно преди залез, когато ги видях да слизат.
“Значи нещата хич не са добре”, помислих си.

На сутринта на 13 юли минах покрай палатката им преди да тръгнем. “Имаше каменопади през целия ден: никакъв шанс да излезем от бергшрунда”, казаха те. “Какво ще правите сега?”, попитах, “Ще помислим, може би ще ви последваме по-късно”, отговориха те.

Въпреки че идеята петимата да се движим заедно ми мина през ума, не я споменах.
Не искахме да ги чакаме, решихме да се движим в двойка, всичко беше готово, тръгвахме след 10 минути.

Поехме по маршрута по същия начин като миналата година, от ляво на ръба.
Колкото по-силно се издигаше слънцето, толкова по-често падаха влажни лавини.
През повечето време успявахме да се укрием от тях, макар че до края на деня всичката екипировка и дрехите ни бяха мокри. Прекарахме първата нощ на 5360м.

14 юли. Прекосихме северния ръб, но не стигнахме точката от 5800м, към която се целяхме.
Трябваше да траверсираме много сняг, което отне доста време.
В резултат, намерихме добро място на 5640, където прекарахме нощта.

15 юли. В 15:00ч достигнахме края на снежния ръб на 5800м и решихме да прекратим за деня, да изсъхнем и да опитаме още да олекотим раниците. Махайки още няколко неща свалихме теглото с два килограма.

 

 

 

 

 

 

 

Четири дни по-късно, на 19 юли, се изкачихме по огромна снежна ютия, както я нарекохме, на 6800м. Всичко вървеше по план. Не се бях качвал по-високо и не знаехме какво ни чака.

Опитахме да го видим през биноклите от реброто, на което аклиматизирахме. Не изглеждаше зле.

Но същата вечер времето се влоши и когато се качихме на “ютията”, стената вече не се виждаше.

Винаги се редувахме, един ден водех аз, един ден Сергей.
През повечето време се движехме едновременно, на половин въже, ако нямаше траверс. А такива имаше много.

В сравнение с предишната година, маршрутът беше много мек. Но нашата линия беше сравнително безопасна от каменопади и лавини.

Момчетата от втория екип започнаха да се катерят ден след нас. Видяхме ги през нощта на 5800м.
Получихме съобщения от тях и за тях.
Нямахме друго средство за комуникация, освен Iridium 360 тракер и сателитен телефон. Обаче ние оставихме телефона в БЛ.
Сателитния ни тракер трябваше даработи две седмици с ежечасово отбелязване на местоположението, но или нещо се беше объркало в настройките, или разположението на бутоните случайно е задействало блутут опцията, така че батерията падна. Не знам, но беше почти напълно изтощен за ден, реших да го пусна на ръчен режим.

По време на изкачването имахме две плашещи падания, веднъж аз, и веднъж Сергей.
Всичко приключи благополучно, но Сергей загуби GoPro камерата си с всички заснети кадри.
Искам да отбележа, че ако катерите в двойка и се движите едновременно, нямате много време за снимане, но опитахме да се редуваме.

21-22 юли Бяхме блокиране на снежната “ютия” заради лошото време.
Понякога мъглата се вдигаше, но не за достатъчно време за да обмислим следващата линия внимателно.
Най-накрая вечерта се изчисти и успяхме да видим какво ни чака, въпреки че част от стената беше закрита от близкия серак.
Ядяхме един пакет втори ден, остана ни само една закуска.

22 юли Достигнахме стената и видяхме, че няма лесна линия през нея.

Фиксирахме две въжета и се спуснахме за през нощта.

23 юли На следващата сутрин решихме да оставим цялата бивачна екипировка, да опитаме да достигнем върха и да се върнем.
По мое мнение това беше лоша идея. Но Сергей ме убеди, а той това го умееше.

Беше негов ред да води. Изядохме последния пакет храна и тръгнахме в атака.

Скалите бяха трудни технически, а времето се влоши, така че напредвахме бавно.
Последната точка, която запаметих на тракера е 6980м в 14:40ч, след което батерията му падна и се самоизключи.

Към 4:00pm започнах да осъзнавам, че може и да не стигнем на върха навреме и трябва да се спускаме.
Времето се влошаваше все повече. Но ние наистина искахме да достигнем върха, така че отлагахме точката на връщане.

Към 7:00pm Сергей изкачи малък кулоар между скалите и един снежен серак.
Стоях на десет метра под него.
Снегът беше почти вертикален. Започнах да записвам видео, коментирайки че сме се изкачили някъде.

“Какво имаш предвид “някъде”, това е Латок I, Саня”, извика Сергей. ” “Вземи ме”, извиках му. “Това е нереално, Саня. Всичко тук е покрито със сняг и снежни гъби и вертикални склонове”, отвърна той и започна да се спуска.

В резултат, при този терен и при невъзможността да видим нищо по-високо наоколо, обявихме че това трябва да е бил върха, заснехме всичко и започнахме спускането.

Не съм добър в навигирането през нощта, но Сергей ме увери, че ще намери пътя. И го намери. Спуснахме се право до палатката късно през нощта.

24 юли не го помня. Опитвам се да си спомня този ден, но не мога.
Мислех, че сме започнали да се спускаме на деня след като изкачихме кулоара и че това е деня, в който Сергей падна.
Но излиза, че всичко това се е случило на 25 юли, т.е на втория ден от спускането. Но аз това не си го спомням.
Не помня как сме пренощували. Може би сме спали цял ден?

Спомням си, че времето беше хубаво когато се събудихме. Спомням си, че споделих със Сергей съмненията си дали наистина сме били на върха. Все още се съмнявам и днес.

Някой може да извърти фактите и да каже, че той е бил горе, но аз не. Аз не усетих върха, не си спомням ръба преди него, не застанахме заедно и не се прегърнахме радостни на върха както си го представях.

Мисля че се качихме на върха на Северния ръб или т.нар Западен връх на Латок I.

Сега виждам в Google Earth, че има само 360 метра от тази точка до главния връх, със съвсем малка денивелация, но ние това не го видяхме в мъглата.

Със Сергей решихме, че няма да лъжем. Той вярва че сме били на върха, аз не.
Нямахме втори шанс да проверим. Ако бяхме взели палатката и бяхме останали на “гъбите”, щяхме да разберем. Но не я носехме.

След това започнахме спускането. Когато чухме и видяхме хеликоптера, решихме че втория екип са повикали помощ, знаехме че са пострадали от каменопад при слизането, и вероятно са решили да огледат и за нас междувременно.

снимка: В. Ковал
снимка: В. Ковал
снимка: В. Ковал

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Както разбрахме по-късно, те са били ок, а хеликоптера е търсел нас.

Видяха ни и пуснаха малко храна и бутилка газ.
Нямам представа как Сергей успя да ги хване.
Нямаше много храна, обаче. Прибрах я в раницата.

След това спуснахме още няколкло въжета. Сергей беше първи, забиваше ледени клинове и правеше v-thread осигуровка за рапел надолу.
Дотук имаше достатъчно лед и се спускахме с осигуровка по метода на Абалаков, с 6мм прусек.
Пуснах се до него, комбинирах ледения клин с прусека, дадох му всичката екипировка от горните точки и издърпах въжетата.

Едно въже беше свързано с прусека, второто осигуряваше Сергей през ледения клин.
Той използваше Гри-Гри за рапелите, а аз самохват на Петцл като осмица, защото си загубих реверсото на качване.

Следваше снежно-леден склон, който свършваше със скали. Сергей се пусна до тях и това беше последния път, в който го видях.

Въжето за рапел свърши, извиках му. Не си спомням колко време чаках на осигуровката да даде сигнал.
По въжетата не си личеше дали са свободни, или не.
Сергей често се спускаше почти до края на въжето.
Едното въже изглеждаше свободно, а другото не.
Извиках му няколко пъти, но отговор нямаше.

“Може би не ме чува заради отсечения склон”, помислих си.
Пренаредих въжетата за да се спусна на рапел, оставих ледения клин с прусека за всеки случай и тръгнах.
Когато стигнах ръба на склона видях, че Сергей го няма.

Имаше един зле забит клин и двете въжета бяха осигурени за него като котва. Нищо друго.
Дозабих го колкото можах, но не бях сигурен, че е достатъчно.

И сега за ИЗБОРА.
Бях ли длъжен да се пусна надолу и да потърся Сергей? Да, помислих за това.
Много неща минаха през главата ми тогава.
“Как, по дяволите, се случи това, Сергей…. Окей, какво следва. Сам си в планината. Височината е 6250м.
Денивелацията е 1700м. Какво имаш? Един клин тук и един къс леден клин на котвата горе.
Може да се качиш по въжето за да вземеш ледената цев. Но то е 6мм. Може ли изкачването да го протрие? Обзалагам се. Към въжетата ли закачих цевта, или към прусека? Май беше към прусека. Мамка му.
Ок, дори да го направя, с какво ще ми помогне този къс клин? С нищо при 1700м денивелация, и т.н. и т.н.

Скалата, където се озовах, свършваше след около пет метра, после имаше още един снежен склон, виждаше се надалеко, почти до края.
Разбира се, предполагаше се че има много скални прагове надолу, но не бяха видими от моята позиция.
Не виждах никъде Сергей. Може би беше паднал от следващия праг на следващото снежно поле. Може би.
Сега, гледайки снимките и приблизителното място на инцидента, мога да видя огромна стена отдолу, но тогава не го знаех.

снимка: В. Ковал

 

 

 

 

 

 

 

Трябваше ли да издърпам въжетата и да остана само на една точка? След падането на Сергей, вероятно предизвикано от същата ситуация?
Изобщо не исках това. Имах сечиво. Вероятно можех да го ползвам, но 50 или 100м въже изобщо не бяха достатъчни.
Дори и да се спуснех надолу, какво следваше? Изобщо нямаше с какво да се осигурявам след това.

“Ок, продължавай да мислиш. Сателитния тракер е без батерия, но SOS бутона може и да работи на 2% заряд”
Извадих го, натиснах го и пуснах SOS сигнала.
Изпратих съобщение, че имам нужда от помощ и евакуация, че Сергей е паднал и че съм без екипировка.

Скоро Аня Пиунова изпрати съобщение, че хеликоптера е излетял, а Юлия, жена ми, ме посъветва да намеря някакъв заслон наблизо.
Да, висенето там определено не беше опция.

Наоколо нямаше нищо обаче, нито корнизи, нито сераци.
Но по-надолу имаше два камъка, на снежния склон, където можех да измисля нещо и да изчакам хеликоптера.
Имах малко прусек, вързан за торбата с храна, която ни хвърлиха. Беше точно колкото да се добера до камъните.

Най-накрая, влезнах в палатката, която провесих на прусека като торба.
Тракера окончателно спря да работи след 3 дни. Времето беше отвратително.
Бях постоянно под лавини от стената и трябваше да се откопавам от снега през цялото време.

Успокояваше ме това, че ако падне голяма лавина, тя ще прелети през стената и че утре времето ще е добро и хеликоптерите ще ме достигнат.

Много съм благодарен на всички, които организираха търсенето и спасителната операция, най-вече на Аня Пиунова, Алексей Овчинников и жена ми Юлия Крисанова. Благодаря на пилотите, които успяха да направят това. Благодаря на служителите в руското посолство в Пакистан и най-вече на Вадим Зайцев. Благодаря на Витя Ковал и момчетата, на всички които симпатизираха, тревожеха се и помагаха през цялото време.

Съболезнования на роднините на Сергей.

Не знам дали се качихме на Латок I или не, мисля че не беше. Но за да съм честен, за мен няма значение дали сме изкачили този 360 метров ръб до върха или не.
Сигурен съм, че изкачихме Северния ръб до края му. Беше добро катерене.
Редувахме се и се сменяхме.
Бяхме добър екип със Сергей, въпреки че бяхме заедно за първи път.

Ти беше добър човек, Сергей! Много съжалявам, че всичко това се случи на слизане, когато почти всичко беше приключило. Прости ми ако съм сгрешил.


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *