снимка: Томек Мацкиевич, личен архив

Спасяването на Елизабет Револ и трагичната съдба на Томек, който остана завинаги на Нанга Парбат


На 25.01.2018г Елизабет Револ от Франция и полякът Томаш (Томек) Мацкиевич успешно достигат връхната точка на Нанга Парбат (8126м). Елизабет е първата жена, изкачила се през зимата на Нанга и втората въобще, стъпила на осемхилядник през този сезон. За Томек това е седмата зимна експедиция към Планината Убиец, като в три предишни си е партнирал също с Елизабет (първото зимно изкачване на Нанга е през 2016г от Симоне Моро, Али Садпара и Алекс Чикон). Последвалите събития, обаче, превръщат изкачването им в една от най-драматичните спасителни акции в историята на алпинизма.

Необичайна и героична спасителна акция, която се случва на лимита на човешките възможности, на голяма надморска височина и в едни от най-студените и неблагоприятни условия на планетата.

Томаш и Елизабет се отправят към връхната точка по недовършения маршрут на Меснер от 2000г. Те започват атаката си на 20.01 и на 25 януари достигат върха, а по време на спускането им, на 26.01 времето силно се влошава и ветровете се усилват. Томек получава снежна слепота, по думите на Елизабет е бил без маска или очила, тъй като е било мъгливо. Тя успява да го свали в тъмнината до около 7400м, но Томек вече има проблеми с дишането, множество измръзвания, дезориентиран е и е неспособен да се движи сам. Револ успява да подаде сигнал за отчаяното им положение, описвайки безпомощното състояние на партньора си.

Междувременно на К2 се провежда полска експедиция, която има за цел да извърши първото зимно изкачване на втория по височина връх на планетата. При получаване на сигнала от французойката, четирима от най-добрите алпинисти в света се отзовават – Денис Урубко, Адам Биелицки, Ярек Ботор и Пьотр Томала. Те обаче се намират на стотици километри от Нанга Парбат, а пакистанската армия отказва да съдейства за хеликоптерен транспорт без първо да се уточнят финансовите детайли. За щастие бюрократичната машина се задейства, а правителствата на Франция и Полша помагат за обезпечаването на спасителната акция.

Елизабет настанява Томек в ледената ниша, където са прекарали нощта, покрива го със спален чувал и се спуска сама надолу към спасителите, без бивачна екипировка, и с надеждата да открие помощ за Томаш.  Тя достига до 6670м, където е принудена да пренощува отново в ледена цепнатина. По-късно самата тя описва халюцинациите, които е имала през нощта и заради които е събувала обувките си. Прекарва часове боса и получава тежки измръзвания. 

Елизабет Револ със спасителите си – Денис Урубко и Адам Биелецки
снимка: Адам Биелецки

На 27.01.2018г хеликоптер откарва четиримата алпинисти от К2 до подножието на Нанга Парбат. Машината успява да ги остави на 4900м на височината на Лагер 1 по маршрута Кинсхофер. Първоначалният план е да слязат на възможно най-голяма надморска височина, дори до 6000м, но атмосферните условия не го позволяват. Ярек и Пьотър установяват лагера, а Денис и Адам се впускат в отчаяно катерене в търсене на Револ и Томек. Елизабет е видяна с бинокъл от базов лагер през деня, тя чува хеликоптерите, но заради ураганните ветрове те не могат да я достигнат, Елизабет продължава спускането и след мръкване като достига височина под 6400м. 

Денис и Адам тръгват към нея в следобеда на 27.01. След изтощително осемчасово катерене, при което набират 1100м височина, изложени на температури до -40 градуса по Целзий и ветрове от 80км/ч, на 28.01 в 2:00 след полунощ те се срещат с Елизабет на височина от 6000м, малко над Лагер 2. Първите думи на Урубко са “Елизабет, радвам се да те видя!”

На 28.01 след два часа почивка в Лагер 2, Денис и Адам свалят успешно Елизабет в Базов лагер, откъдето тя е откарана до Скарду и Исламабад.

За 43-годишния Томек, обаче спасителната мисия се оказва невъзможна, той е твърде високо в планината, не може да се движи сам, а времето се влошава отново. Преценката е, че би било твърде опасно и за спасителите. Последната известна локация на Мацкиевич е на височина от 7280м.

изображение: Денис Урубко

По-късно Елизабет пише:

“Не знам кога прекоси последната линия. Да бях могла да забележа този знак. Не знам кога започнах да те губя, кога прекрачи границата, от която няма връщане назад. Дали самият ти си усетил това? 

На 90 метра под върха ти все още беше във форма. След това малко разговаряхме. Но нито повече, нито по-малко отколкото преди. Така се изкачвахме – съсредоточени. Продължавам да не знам какво се случи, за да се прощаваме днес. Единственото, което усещам, е твоята липса и буря от чувства.

Впуснахме се в това трудно зимно изкачване, защото усилията ни почиваха на истински чувства, на живия, обикновен житейски опит… Беше човек с голямо сърце и се бори докрай да слезеш колкото се може по-ниско, за да ми спасиш живота. Дължа живота си първо на теб, Томек. Защото ако не бе имал сили и смелост през тази ледена и нечовешка нощ на 25 срещу 26 януари да слезеш на 7280 метра, аз не бих била тук, а щях да бъда с теб…

И двамата знаехме, че нямаме право на грешка, бяхме го приели. Ако единият от нас прекрачеше границата, другият губеше почва под краката си.

Среща с човек като теб се случва много рядко. Ти беше част от Нанга Парбат. Отиваше там отново и отново – за да не съжаляваш, за да доведеш проекта си докрай и просто за да живееш.

Томек, страстта ти към този връх нямаше граници. Имаше енергия и сила да осъществяваш мечтите си докрай.

Нанга Парбат беше твоя Библия, вдъхновение и Книга на живота”


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *