Истории от леда. Big Ice: Lautaro – част 1


Бранислав Бранков и Big Ice Expeditions са ни на гости с поредица ледени истории от които ще ви настръхнат косите, ще се търкаляте от смях и ще ви се прииска да понесете някакви си 60-70 кила багаж към най-близкия ледник още утре. 

Тъмнината на нощта ни бе довела на 100 вертикални метра под реброто на източния връх. Бяхме преодолели лабиринта от цепнатини и бяхме избегнали заплашителните сераци, показващи се като остри зъби от снагата на планината. Стената обаче се изправяше все повече и на изходните пасажи достигна 75-80 градуса лед. Трябваше да се движим по-бързо, но и двамата нямахме сили за разумно ускоряване на темпото, а и изгревът беше твърде красив, че да го пропуснем…

Отдавна знаехме, че сме изгубили линията на маршрута си и катерим по девствена стена. Чак ме напуши смях. Още 100 метра и щяхме без да искаме да сме направили премиерно изкачване на 500-метрова стена в Патагония, намираща се един хвърлей на север от el culo del mundo…

Не това беше целта ни, обаче. Тя лежеше на 5 километра и 600 вертикални метра северно от нас – връхната кота на Вулкан Лаутаро. Едни “нищо и никакви си” и “лесни” 3625м. Тази планина – експлозивна комбинация от вековни ледове и дремещ под тях жив дракон – е толкова своенравна, че от първото и изкачване през 60-те години, досега, експедициите, достигнали целта се броят на пръстите на едната ръка.

Искахме ние да бъдем следващите. Между нас и върха стояха още цепнатини и остри ръбове и, гледайки бурята нататък, започнах да се раздвоявам.

На “нашата” стена беше забавно. Подветрено, здрав и хубав лед, приятно и интересно катерене…изненадващо, но се хванах, че искам да остана в комфортната зона на стената. Но нищо хубаво в света не се е случило, защото някой си е стоял на приятно и хубавко…

Зарязахме “премиерстването” и започнахме траверса към премката под “фалшивия връх”. Достигайки южната му стена, се прегърнахме с един наш стар познат – вятъра. Проклетника развиваше над 100км/ч на поривите и ни обстрелваше с парчета лед.
Катерене ли!? Друг път!

Това беше битка за оцеляване…на всяка крачка поемахме безброй шрапнели и определено се радвахме, че сме с каските!

Продължихме напред, но…къде беше напред? Разделяше ни само 12 метра въже, а едва се виждахме един друг. Не виждахме и хоризонта. Вятъра изсипваше върху ни цялата си побеляла ярост…

Трябваше да продължим да катерим, но не нагоре, а срещу егото и въпреки желанията. Трябваше да продължим да катерим. В посока, присъща повече за парашутист, отколкото за алпинист, но на всяка цена трябваше да продължим! Без да му мислим много, ние просто направихме следващата крачка…


Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *