Бранислав Бранков и Big Ice Expeditions са ни на гости с поредица ледени истории от които ще ви настръхнат косите, ще се търкаляте от смях и ще ви се прииска да понесете някакви си 60-70 кила багаж към най-близкия ледник още утре.
Тъмнината на нощта ни бе довела на 100 вертикални метра под реброто на източния връх. Бяхме преодолели лабиринта от цепнатини и бяхме избегнали заплашителните сераци, показващи се като остри зъби от снагата на планината. Стената обаче се изправяше все повече и на изходните пасажи достигна 75-80 градуса лед. Трябваше да се движим по-бързо, но и двамата нямахме сили за разумно ускоряване на темпото, а и изгревът беше твърде красив, че да го пропуснем…
Отдавна знаехме, че сме изгубили линията на маршрута си и катерим по девствена стена. Чак ме напуши смях. Още 100 метра и щяхме без да искаме да сме направили премиерно изкачване на 500-метрова стена в Патагония, намираща се един хвърлей на север от el culo del mundo…
Не това беше целта ни, обаче. Тя лежеше на 5 километра и 600 вертикални метра северно от нас – връхната кота на Вулкан Лаутаро. Едни “нищо и никакви си” и “лесни” 3625м. Тази планина – експлозивна комбинация от вековни ледове и дремещ под тях жив дракон – е толкова своенравна, че от първото и изкачване през 60-те години, досега, експедициите, достигнали целта се броят на пръстите на едната ръка.
Искахме ние да бъдем следващите. Между нас и върха стояха още цепнатини и остри ръбове и, гледайки бурята нататък, започнах да се раздвоявам.
На “нашата” стена беше забавно. Подветрено, здрав и хубав лед, приятно и интересно катерене…изненадващо, но се хванах, че искам да остана в комфортната зона на стената. Но нищо хубаво в света не се е случило, защото някой си е стоял на приятно и хубавко…
Зарязахме “премиерстването” и започнахме траверса към премката под “фалшивия връх”. Достигайки южната му стена, се прегърнахме с един наш стар познат – вятъра. Проклетника развиваше над 100км/ч на поривите и ни обстрелваше с парчета лед.
Катерене ли!? Друг път!
Това беше битка за оцеляване…на всяка крачка поемахме безброй шрапнели и определено се радвахме, че сме с каските!
Продължихме напред, но…къде беше напред? Разделяше ни само 12 метра въже, а едва се виждахме един друг. Не виждахме и хоризонта. Вятъра изсипваше върху ни цялата си побеляла ярост…
Трябваше да продължим да катерим, но не нагоре, а срещу егото и въпреки желанията. Трябваше да продължим да катерим. В посока, присъща повече за парашутист, отколкото за алпинист, но на всяка цена трябваше да продължим! Без да му мислим много, ние просто направихме следващата крачка…
Интересно как публикувате просто така истории на Бранислав Бранков, чиято некомпетентност като водач е причина за смърт на човек в планината и все още е подсъдим.
И интересно дали този коментар ше остане или ще го затриете.