Снимки: Big Ice Expeditions

Истории от леда. Big Ice: Lautaro – част 3.


Бранислав Бранков и Big Ice Expeditions са ни на гости с поредица ледени истории от които ще ви настръхнат косите, ще се търкаляте от смях и ще ви се прииска да понесете някакви си 60-70 кила багаж към най-близкия ледник още утре. 

Империята изсъсква на удара…

🐍🐍🐍

Мадам: 

Бях решила да си трая след тази експедиция и да оставя Бранков поетично да разказва за – цитирам – “китните пътечки” през горите от ленга, защото, както всички вече разбрахме, гадината мое да носи. Но… След безумните му, изпълнени с любов писания, май си промених мнението.

Въпреки несъвсем тайните му надежди да се самоочистя на котките или да се подхлъзна на някоя скала, късметът му не проработи и този път. Бранков обаче не разчиташе само на случайността. Беше изградил строен план за моето елиминиране.

Под предлог да ми помогне с подреждането на багажа преди да замине, натъпка в моите раници цялата къща, даде ми строги инструкции и си би камшика на другия край на света.
И така, след две седмици, аз се зататрузих по летищата, напиняйки се като глист на ламарина с две раници по 23кг и трета с 15кг, която трябваше да мине за ръчен багаж. И докато нормалните жени си правеха разнообразни масажи и маникюри, за да уплатнят времето между полетите, аз обмислях всякакви варианти как, да му се не види, да отида до тоалетната с цялото това снаряжение. Още в самолета получих команда, че тръгваме по захода на следващия ден.

В хостела Бранков се зае да пренатъпче раниците.

За незапознатите ще кажа само, че той може да напъха слон, барабар със слоницата и малките слончета в торбичка от BILLA, и това някак си му доставя едно извратено удоволствие. С насълзени от мисълта за предстоящата болка очи гледах как 65-литровата ми раница доброзорлем поглъща чували, шалтета, 80 и кусур барчета, 4 кг шоколад и 6кг ядки, експедиционна храна (тук вече спрях да броя килограмите) и какво ли още не. Това, което не се побра вътре, беше гордо закичено по всевъзможни ремъчки и катарами, а Бранков се хилеше самодоволно.

На следващия ден, изпълнени с ентусиазъм, помъкнахме целия катун по захода. Движехме се със скоростта на охльов в кома. Несъмнено пътечката беше от китна по-китна, а гледките спираха дъха, но когато мъкнеш 20-дневното си съществуване на гръб, така или иначе си с диспнея, а очните ти ябълки са толкова изпъкнали и кървясали, че едвам различаваш ходещото пред теб нещо, от което стърчат 2 чифта ски, шейни, котки и изобщо, каквото там може да стърчи. А нещото нито дава мигачи, нито му работят стоповете.
След като не можа да ме очисти с котките, Бранков се ентусиазира още повече. Пред нас се откриваше една от многобройните ледникови реки. След 10 минути нервно търсене на брод, гореспоменатият съзря поредния шанс да се отърве от мене и решително заяви, че ще преджапаме на отсрещния бряг. Нямаше смисъл да се противя. Това беше ясно. Отказах се и от идеята да си сваля чорапите – невъзможно е да застанеш на един крак с тая раница, също толкова невъзножно е да я свалиш, при условие, че оня вече е пресякъл и не можеш да я вдигнеш обратно. След няколко минути, вече добрала се от другата страна, бях придобила тена на Снежната кралица и се чудех тия синьо-белите неща моите крака ли са, или парчета лед, довлечени от течението.

За щастие или не, на следващата река имаше тролей. В очите на Бранков отново блесна лъч надежда. Уви. Но пък имаше възможността да прехвърли през реката двете раници. И тук блестна геният на инженерната мисъл. 53-килограмовата Kajka висеше на средата на тролея и категорично отказваше да помръдне, а половината катун, окичен по нея, се развяваше най-безцеремонно над водата. Тук снимков и видео материал липсва, тъй като чувайки звучните псувни, които идваха от другия край на въжето и заглушаваха дивия тътен на реката, фотоапаратът изпадна в ступор. По-леката “дамска” раница (само 48кг все пак, нищо, че разликата в личното ни тегло е има няма 30кг) отнесе значително по-малко псувни.
И, о, чудо! Очакваха ни още около 700 вертикални метра до леда. Да прелетиш над 13000км, за да извлачиш на гръб нещо, което дори не можеш да повдигнеш от земята ( Бранков, гадино, не се хили!) е рядко срещан идиотизъм. Историята още не може да реши кой от двама ни е по-малоумен – господина или тази, която му се връзва на безакълието.

На следващия ден имахме семеен празник, а подаръкът на Бранков беше поредната буря и възможно най-кривата платформа за палатка, на която беше способен.

Романтика!


1 Comment

  1. Искам такава жена!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *